Продължение от стр. 1

Един ден – вече в четвърти курс – Тео отива на гости на приятел в „Хиподрума”. На спирката на трамвай номер 5 вижда афиш: „Вокална група Тоника набира солисти – младежи и девойки”. „Аз българска музика не слушах тогава, само каквото чуя по радиото… Тоника – донякъде ми харесваха някои песни… Я да отида и да видя! Отидох. Още като съм влязъл и съм казал „Добър вечер!“, са разбрали, че това им трябва. После се явих на прослушване…“

По онова време Главно Управление на Строителни войски (ГУСВ) имат Ансамбъл с няколко щатни състава – духов оркестър, естраден оркестър със солисти, танцов състав, хор, квартет и октет. „Което днес за съжаление го няма. Най-малко имам носталгия по социализма, но… Това сигурно е било някаква държавна политика – да се прави пропаганда и да се държат младите хора настрани от рокендрола, от гадното западно влияние… Бяхме на щат, имахме прилични заплати. Днес това го няма“.

След месец – през март 1980 година - Тоника СВ вече е в пълния си състав: Ваня Костова (алт), Милица Божинова (сопран), Ралица Ангелова (алт), Драгомир Димитров (тенор) и Теодор Шишманов – бас. „И оттогава цяла година сме репетирали всеки ден по осем часа – включително събота и неделя. Затова от нас стана нещо. Бачкането беше нечовешко. След години Стефан Диомов ни показа едно тефтерче – през 1982 г. сме имали 250 частни концерта. Добавяме минимум 50 служебни – защото ансамбълът имаше годишна програма. Значи, изнесли сме над 300 концерта. Което означава, че всеки ден си на концерт. Отделно – записи в радиото, в телевизията (за забавни програми и тогавашните подобия на клипове), записи в Балкантон, и репетиции, и път“, спомня си Тео.

С Тоника СВ обикалят целия съветски лагер, за да изнасят концерти. „И точно преди първото пътуване до Западна Европа излезе един донос, че съм контактувал с чужденци на Златния Орфей. И тогава си говорех английски, както сега. Заради това провинение през 1983 г. ме поканиха да си отида“.

Хубавите спомени от времето, в което Теодор пее в Тоника СВ, са много, както са много и историите. Ето една от тях:

„Отиваме в Балчик. В Балчик тогава имаше летище. И от София тръгваме с Ил 14 – доколкото ни обясниха тогава и ако съм запомнил правилно – това са първите самолети на гражданската авиация през 50-те. И пристигнахме горе-долу за колкото се пристига с кола – то бавно, бръмчи, друса…! Летяхме от военното летище в Божурище до военното летище в Балчик – не знам защо беше така. Пристигаме ние и вечерта ще имаме концерт в читалището – за гражданството. Направихме си репетицията, обаче аз забелязвам, че дъските на сцената са намазани с паркетин. И на всичките три девойки от групата им казвам – а те ходеха с едни сандалки с токчета – внимавайте, намазано е, страшно е положението! Те – добре, добре! И излизаме вечерта, идва нашият ред и пеем едно парче, което се казва ‚Country Roads‘. По средата имах соло, след което се обръщах към браса на оркестъра и подскачах, а след мене подскачаха и те. И аз се обръщам, подскачам рязко, стъпвам на сцената и изведнъж си виждам обувките във въздуха! И се приземих на… Така ме заболя! А всички паднаха от смях! Музикантите само дето не спряха да свирят! И публиката избухна в смях. Всички се смяха - без мен. А аз си довърших парчето в седнало положение“, смее се Тео.

Не липсват и неприятни истории. Като онзи случай, в който Тоника СВ има насрочен концерт в Бургас, в Профсъюзния дом на работниците от Нефтохим. Групата пътува с нощния влак и пристига в града около шест и половина сутринта. Настаняват се по стаите, Тео ляга да спи. И скоро бива събуден от неистово тропане по вратата. Смутен, Тео отваря вратата, а там го чака Стефан Диомов. За да му съобщи, че трябва да се връщат в София. За да свирят пред началника – генерал Василев от Строителни войски – и негови гости. „И се събрахме, не знам защо се подчинихме. Ама се подчинихме. Върнахме се. И вместо пред 500-600 души – колкото събира залата – пяхме на генерала, още един генерал и трима руснаци или някакви други от Варшавския договор. В едно барче. Те ядат и пият, войниците им слугуват, а ние… също. Няма да забравя това никога. Все още се чувствам ужасно“, разказва с тъга певецът.

През 1981-а година Тоника СВ печелят първо и второ място на конкурса „Мелодия на годината“ – с песните „Приятели“ и „Един неразделен клас“, които и до ден днешен са най-големите хитове на групата. Хитове, които всеки втори българин знае наизуст. Заваляват предложения за участия, но точно тогава Тео трябва да се дипломира. Преценява, че трябва да го направи заради себе си и заради майка си, която е дала живота и здравето си, за да се изучи той. От ГУСВ и групата протестират срещу молбата му за отпуска, но той е твърдо решен. И успява да се дипломира, а след месец се връща в групата и остава до напускането си през 1983-а.

След като напуска Тоника СВ, Теодор Шишманов започва да се подготвя за аспирантура в университета. Зарежда големите купчини с книги и усилено заляга над тях. „Прекрасно – от едната професия се връщам в другата – истинската. Поне затова съм учил университет. Музикално образование не съм завършвал. Цял живот съм искал с това да се занимавам – с английски, със студенти, кеф! И сядам аз да чета – ама яко! Натискам здраво. Периодът от английската литература, с който щях да се занимавам, ми беше любим. Една седмица преди конкурса пристига телеграма! И пише – въз основа на някакви членове и правилници, не сте допуснат до конкурса за аспирант. Шах! И с телеграмата отивам в университета. И всички почнаха – ми ние не знаем… Намерих връзка с партийния секретар – с връзки. Аз вече се сещам, че става въпрос за национализирания дядо, който ме е предупредил. Но най-лошото нещо – установил съм – е неизвестността. И отивам. А партийният секретар ми казва: колега, аз знам вашия случай. И в това време му звъни телефонът. Седнали сме в кабинета му, но не той зад бюрото, а аз на посетителския стол, а край една ниска масичка. И на ниската масичка една папка. И той казва – търсят ме, ще ме извините ли за малко? Аз – разбира се. И гледам отгоре на папката пише моето име. Отворих и видях – донос от Троян. От Първичната партийна организация по местоживеене на майка ми, фактически са искали сведения за нея. И пише: Виолета Димитрова Шишманова произхожда от богато семейство, засегнато от мероприятията на народната власт. С това изречение целият ти живот дотук приключва и почва някакъв друг.“

Така се проваля научната кариера на Теодор Шишманов. Но пък идва друго – работа като редактор в английската редакция на БНР. „Един ден Гошо Минчев ми казва: бе що не отидеш в радиото, там в английска редакция търсят човек. И аз отивам. Казват, да, имаме едно свободно място тук; и то за редактор, не за преводач, не за говорител… Чудесно! Подадох си документите, явих се на конкурса и след един месец бях на работа. В известен смисъл ми беше много приятно, защото ми дадоха две предавания, които аз и двете за една година ги направих номер едно – и двете бяха музикални.“ Едното се казваше ‚The Top of Bulgarian Pops‘, което всъщност представлява седмичната класация „Изберете“ на английски. Теодор взима трите песни и ги пуска, и говори. По това време той познава повечето изпълнители. А предаването, на което е редактор тогава, е ‘Pop Hour’ – авторско предаване на Георги Минчев. „Получавахме редовно едно списание за късовълново радио. Имаше тогава – не знам дали съществуват още – то е вид радиолюбителство. Много хора ни слушаха. И в един брой на това списание имаше две страници обзор на английските емисии на нашето радио, който започваше с тези две мои предавания. И там в началото пишеше така: „Оказва се, че комунистите, освен да ни заливат с пропаганда, разбирали нещо и от развлекателен бизнес!“. Още един връх, ха-ха.

„А от радиото е една от най-интересните истории в моя скромен живот. На рождения си ден – на мен лично никога няма да ми стигне да го разказвам – отивам на работа сутринта към девет без петнайсет. И както вървя покрай оградата на радиото и наближавам входа…, като от нищото изпъкна едно момиче с цвете! И казва: Добър ден! И аз казвам – Добър ден! Честит рожден ден, каза тя, целуна ме по бузата и ми връчи цветето. И си тръгна. Сигурно съм стоял там пет минути като вцепенен“, спомня си с усмивка Теодор Шишманов.

Радиото го среща и със сегашната му съпруга Антоанета. Ето как. „Един ден през късната есен на 1985-а съм тръгнал на работа – тогава живеех в „Дианабад”. Предпочитах да ходя пеша през гората, но този ден заради гадното време се качих на автобус 94. Нямаше почти никакви хора. Една-две седалки пред мене седят някакви момичета и нещо спорят дали са се качили на каквото трябва. По едно време едната стана, дойде при мене и ме пита: „Прощавайте, този автобус спира ли на раковата болница?” Щях да умра от смях. А тя: „Ама защо се смеете?” „Ами”, казвам, „защото по нищо не личи да сте чужденки или от провинцията. Нищо де, ще ви покажа къде да слезете.” И тя седна до мене и се заговорихме. И двамата не помним за какво. Дойде време те да слизат – на Семинарията – и аз им казах да вземат трамвай в обратната посока. Изпращам ги до вратата, казвам довиждане и чак тогава се сещам за най-важното – как ще я видя пак? Да, ама вече е късно – вратите хлопнаха пред носа ми. И пред нейния, защото и тя явно се беше сетила за същото.

Мина почти година. На 8 септември следващата година съм дежурен по празниците – както се полага на сам интелигентен ерген. И телефончето на бюрцето ми звъни. Приятен женски глас търси Теодор Шишманов. „Намерихте го”, остроумнича аз. И тя ми обяснява коя е, а аз успях само да кажа: „Имало Господ”. Е, оттогава досега не сме се разделяли.”

Напуска радиото през 1988-а година, а през 1989-а заедно с Антоанета стават членове и активни деятели на СДС. Завързват доста контакти с чужденци – вече няма кой да ги преследва за това. Нещата потръгват. Двамата съдействат на всички мисии от международни наблюдатели на избори в България, а през 1994 г. създават Фондация „Партньорство”, с която реализират редица проекти за създаване на социални умения в прохождащата българска демокрация.

Следва на стр.3