Борис Гуджунов – историята на един живот

публикувано на 22.10.12 в 08:57

Интервю с Борис Гуджунов

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

„Краят на всяка игра”

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

„Надежда”

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Борис Гуджунов е български изпълнител, оставил своята златна диря в историята на българската популярна песен. Българското национално радио е медията, която пази най-много от песните му. Мнозина използват неговия глас като пример, като еталон за хубав мъжки тембър. Той разказа своята история:

За гласа... В момента не е във форма. Едно време имаше някакъв тембър, сега вече няма. Израснал съм със стари градски песни. Моята майка пееше и баща ми също. Харесваха ми. По-късно вече причината да заобичам поп музиката бе Елвис Пресли. В началото имитацията беше толкова голяма, че даже някои хора като моя учител Ангел Заберски-старши ми казваха: „Стига си пял на нос, стига като този Елвис Пресли!”. Аз влязох във ВИТИЗ през 1963 година, а тук в радиото беше първият подбор на певци за новосъздадената „Школа за естрадни изпълнители”. Навремето Шулохов беше директор, Димитър Ганев и Вили Казасян бяха в комисията. Взех една китара и дойдох на прослушването. Изпях две-три песни и те ме взеха. Колко съм бил добър – не знам, но като попаднах в класа на Ангел Заберски, нещата тръгнаха напред. Тук, в радиото бяха първите ми записи през 1964 година. Така полека-лека натрупах доста песни. Разбира се в началото бяха и български, и преводни. Станах популярен чрез радиото – това беше най-важното тогава.

В средата на 60-те години на миналия век Борис Гуджунов е бил изправен пред труден избор – да учи във ВИТИЗ или да продължи с певческата кариера. Исках и двете дини да нося под една мишница, но не успявах, бях много импулсивен. В крайна сметка напуснах ВИТИЗ и станах певец. Тогава бях на 23 години – спомня си Борис Гуджунов. Първата авторска песен, която записва е „Търси се една девойка”. Тя е по музика на Петър Ступел и текст на Радой Ралин.

Пътят на Борис Гуджунов за кратко се пресича с този на легендарната група „Сребърните гривни”. След това той пее с оркестър „Балкантон”, с оркестър „София”… По това време всички участия са на живо, което певецът определя като истинска школа за всеки изпълнител.

Той има и редица участия зад граница. Това беше заслуга на Иван Пеев и на Лили Иванова. Ходехме по участия заедно. Пеех в първа част на концертите й. Всяка година имахме ангажименти в Русия. През 1967-а бяхме на сцената в зала „Лужники” – Москва пред 20 хиляди души. Имахме и прекрасни турнета в Полша, Чехия, Германия… Работил съм и в Турция, в Куба. От Дрезденския „Шлагерфестивал” имам награда за изпълнение на песен на немски език. Също така съм участвал в „Братиславска лира”, в Сопот – Полша, както и на фестивала „Ямаха” в Япония – разказва Борис Гуджунов.

Днес рядко го виждаме на сцената. Искам да направя една песен, която да е моята песен, но я няма. Вече не мога, защото нямам глас. За мен една от най-въздействащите композиции от репертоара ми е „Каквато искаш ти бъди, но само да си жива”. Но публиката ме помни с песента „Надежда”. В нея поетът Недялко Йорданов с малко думи казва много неща. Когато съм я пял, през 1973 година съм бил твърде млад, за да я осмисля. Сега виждам различните лица на надеждата. Написана е по повод раждането на дъщерята на автора на музиката Атанас Косев – Надежда. Но идеята й е друга – да буди надеждата у хората. След самолетната катастрофа, която преживях през 1971 година, животът ми се преобърна. Не можах да асимилирам това събитие. И всичко тръгна надолу, затова казвам, че съм неуспял. Мислех, че ще бъда световен певец, но тази катастрофа ме съсипа. Не съм бил самоуверен, просто преценявах обективно нещата. Но… Господ е казал: „Чакай, къде си тръгнал? Ти искаш да бъдеш по-голям от мен ли?”. Най-тъжното е, че в крайна сметка всичко се забравя. Това, което искам сега е да поживея още. Това си пожелавам – друго не.

По публикацията работи: Мая Райкова

Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!